Новият роман на Паскал Мерсие „Безкрайни цикли на езиков наркоман“ - SWI
Авторът Паскал Мерсие (Петер Биери) представя новия си роман днес: „Тежестта на думите“ е магнум опус, който се занимава с последиците от обявена смърт. (Архивно изображение) Keystone/LUKAS LEHMANN sda-ats
Как продължаваш да живееш, ако вече имаш единия крак в гроба? Героят в новия роман на Паскал Мерсие „Тежестта на думите“ трябва да разбере, но се губи с твърде много думи
В момента не им е лесно, възрастните бели мъже. Като последен представител на патриархален обществен ред, те трябва да обърнат главите си за всичко, което техните прадеди са направили. Авторът на бестселърите Паскал Мерсие, роден в Берн през 1944 г. и самият възрастен бял мъж, се грижи за тях.
В най-продавания си роман „Нощен влак до Лисабон“ (2004) той изпраща одухотворен гимназиален учител по следите на един поет в Португалия, където най-накрая се отваря за живот. Британският актьор Джеръми Айрънс изобрази това пробуждане в кино филма на много пластове. Сега, в нов магнум опус, Мерсие запознава читателите с подобен герой.
Саймън Лейланд от Лондон, преводач на литературни текстове в Триест, вдовец на успешен издател и баща на две пораснали деца, изведнъж вече не може да говори. „Книгата се занимава, наред с други неща, с възможна загуба на език“, обобщава авторът при поискване почти 600-те страници. Имаше много за четене, „също и за неврологичния фон“. Ето как научавате: Това беше просто „съпътстваща мигрена“ - след кратко време Лейланд може отново да общува нормално. Но медицинската диагноза потвърждава, че той има мозъчен тумор, който скоро ще доведе до смърт.
Кодови думи за евтаназия
Първата трета от романа е изцяло за героя по време на четене. Колко дълбоко мисли този мъж, колко добросъвестно претегля думите един срещу друг при превода, с уважение признава превъзходството на жена си и колко нежно я обича. След смъртта й той й пише многословни писма, като й казва какво се е случило, и по този начин придобива яснота за себе си. По този начин той повтаря вече описаното по-рано на нивото на сюжета.
Тези чести повторения стават обезпокоителни в хода на романа - човек започва да прескача буквите. В противен случай изглежда, че героят все повече се губи във безкраен цикъл през втората трета. Отново и отново той говори за детската си мечта да научи всички езици, които се говорят в Средиземно море. Вече може да говори и на малтийски. И всичките му връзки се основават на споделената радост от езиците.
Например в затвора, където той превежда за албански затворник, Лейланд среща Андрей, който е убил любовника на приятелката си и оцелява само в тъмната си килия, като превежда баски роман на руски.
Пат, ирландският сервитьор в любимата тратория на Лейланд, също се оказва поет; цитира Данте, докато разчиства стаята. „Черен месец“, шепнат си двамата мъже през ноември; „посивяващи дни“, когато не се справят добре. И не са нужни много думи, за да разбере Пат: неговият приятел не иска да чака, докато туморът го победи, а иска да сложи край на самия живот. В близката Любляна той получава Лейланд необходимата отрова. Такива са мъжките приятелства, които изглеждат по-вълшебно на всяка страница.
Писането като терапия
Подобно на своя герой веднъж от колеж в Оксфорд, Паскал Мерсие избяга от гимназията в Берн в Лондон: „Гара Виктория: Това беше входът в света“, спомня си авторът. Когато го питат за изследванията му за Триест, той обяснява: „Прекарах един ден в затвора, за да мога да изобразя един от героите си възможно най-реалистично“ - Андрей.
Срамно е, че авторът не е предал на своя герой знанието, че изследването на място е от съществено значение за достоверността на текста. Саймън Лейланд, цял живот преводач на чужди истории, се опита като човек на писмата.
След като Лейланд почти е приключил живота си поради диагнозата, той разбира, че грешката е и пътува до Лондон (където удобно е наследил къща), за да намери път към живота. Пишете, намерете свой собствен глас. Накрая се осмелява.
Но вместо да развива видения и измислици, той успява само с терапевтичен поглед към пъпа. Той изобретява по-възрастен бял човек като себе си и му позволява да се премести в къща в южната част на Франция, за да разбере какво иска от живота. С това Лейланд преминава на друго ниво в романа на Мерсие. Мистралът духа около къщата в южната част на Франция. И вместо да отидеш сам там и наистина да те издухат, Лейланд просто копае по-нататък в затрупаната от мигрена глава за думи, думи, думи. *
* Този текст на Тина Улман, Keystone-SDA, е реализиран с помощта на фондация Gottlieb и Hans Vogt.