Театър през сълзи
Георги БАНУ
Писмата, романите, предаванията от осемнадесети век засилват съгласуваността между половете - поне сред младите хора -, равенството пред емоциите: мъжете и жените плачат без разлика. Епистоларната литература потвърждава това, Гриз, Дидро или Бенджамин Констант са в същия лагер; не е срамно да проливаш сълзи, да оплакваш нещастията си, да свързваш гаджето и приятелката си в едно и също отчаяние, често срещан източник на сълзи. Постепенно се прокрадна дисоциация и все повече сълзи ще бъдат запазени за жените, докато очите на мъжете ще пресъхнат и ще ги откажат. Сълзите щяха да доведат до обезценяване на техния мъжки авторитет, утвърден с неизвестна дотогава постоянство. В желанието за власт, непокорни за проявите на чувствителност, слъзните жлези на мъжа се прибират и вече не функционират. Така че разликата между половете се добавя към разликата между класовете и двете се подчертават, когато преминаваме в деветнадесети век.
Когато мелодрамата агонизира, когато романтичните акценти се разпаднат и Булевардът превърне историите в ниша в своя домейн, човек остава сам със себе си, лице в лице с реалността: драмата печели от земята и завършва, следвайки духа на времето, дух, доминиран от конфронтация със света конкретни, социални и политически. Далеч от емоциите като смелост, като преданост като прелюбодейство, театърът навлиза в това, което бихме могли да наречем, а не по банален начин, той беше натуралистичен - твърде много негативни предразсъдъци бяха свързани с него - но беше феноменологичен. Социалната или човешката материя се превръща в любимата му територия, от Ибсен до Хауптман. Изчерпват се старите модели на писане, изскачат нови! Между тях няма място за сълзи. Светът трябва да бъде съборен, а не разплакан.
Чехов е на кръстопътя между края на ХІХ век и началото на ХХ. Преходен автор, който не отхвърля наследството и работи, за да общува с новото, с това, което светът чака. Театърът на Чехов успява да ги асоциира. Освен много други доказателства, конкретен пример свидетелства за това. Според нововъзникващите колективни практики той не се задоволява да изключва сълзите, но също така не се стреми да поддържа древната им митология. И за да може да ги свърже, той ще развие това упражнение на диалог между противоположностите, което е l’entre-deux!
Той единствен ли е? Намирам този entre-deux, но без никакви изисквания в надписите, в Marivaux или в Musset! Колко от текстовете им не предизвикват „сладко-горчиво“ чувство, същата несигурност, същия преход, това приплъзване от субективност към свят, перфектно свързан, без да се жертват никакви. Което е характерно за разочарованието, което се опитва, но не се проявява изрично. „Сълзата има своята цена, тя е сестра на усмивката“, казва Мъсет, култивирайки двусмислието помежду им.
Когато Чехов посочва „през сълзи“, той ни приканва да поддържаме субективни отношения със света и да проверяваме какво той придобива чрез изкривяването си. И това ни напомня за онази поетична деформация, която е анаморфоза и за която се твърди, че не е резултат от усъвършенстван пластичен процес, а последица от поглед „през сълзи“. Свет, направен несигурен от булото на сълзите. Той може да се съблече в самотата на всички, у дома, далеч от очите на другите, е това, което призна, след шоу с Три сестри, колега, който чакаше да се приюти у дома, за да плаче.
Промежките в играта
В „Страстите на св. Матей“ от Бах често чуваме рефрена „сърцето ми се къпе в сълзи“ - индикация за благодатно състояние чрез поетична фигура. Трябва да си представим сърцето, като новородено, изгубено в локва от сълзи, плод на изключителна тъга. Но „сърцето, което е обляно в сълзи“ не се материализира, остава силното внушение за състояние, открито от плачещ характер. Това е последното състояние, предшествано от „поглед през сълзи“, което запазва възможност, вярно, минимално да се материализира, да бъде забележимо. Прекъсват се връзките със света на онзи, чието „сърце е обляно в сълзи“, той е отдръпнат в себе си, докато другият, който „гледа през сълзи“, само се сбогува със света, чийто бурен пейзаж възприема., неточен, като китайска живопис. Той е на прага на света и за нас в стаята очите му носят доказателство за това разстройство. Ние не го предполагаме, ние го виждаме.
Изабел Юпер, в предаването „Мярка за мярка“, поставено от Питър Брук, беше тази, която ми разкри силата на погледа „през сълзи“. Молейки Анджело, временния майстор, да пощади брат си, тя не плачеше, но в същото време пленяваше от очите си, мокри от тихи сълзи. Емоционална реторика, основана на сдържаност. И не върху изобилието от сълзи, което, признавам, ме раздразни в играта на близък приятел. Не, за Изабел Юпер сдържаността породи икономика на сълзи, но без да се изключва възможността за евентуално огнище. Тя намери себе си, за да повтори израз, скъп за Жан-Люк Лагарс, „на ръба на сълзите“, тъй като бях вкъщи и чаках да дойде дъждът (Éditions Les Solitaires intempestifs, Besançon, 1997, стр. 8, 17 и 32) - сълзи, които те рискуваха да прелеят от насилието на водите, когато се отвори ключалка. Те обаче се задоволиха да импрегнират кристала на очите, който улавяше светлината на прожекторите като две тайни огледала.
Пред снимка на Рут Уолц, от която не се отделям, често гледам Юта Лампе, която в Амфитрион, измамена от прищевките на боговете, се оттегля в себе си и оставя очите си замъглени от сълзи, очи, които водят до някои изображения на Девата или, особено, на Младото момиче с перла от Вермеер. В сълзите, които ще дойдат и все пак сдържани, очите блестят в името на сдържана, настояща и непосредствена емоция.
Булото на сълзите
Напротив, играта „през сълзи“ не поражда същата липса на увереност, тя предлага, чрез самия си резерв, гаранция за истина: актрисата контролира емоциите си, забранявайки си да стане техен затворник. Контролът на сълзите, които спират на ръба на миглите, залива очите, но не изтича от кухината им. Според поет Валери Ларбо задържаните сълзи са тези, "които се спускат в сърцето".
Гледането „през сълзи“ води до духовна поза. Отказ и признание. По този начин ние не оплакваме опустошенията на поражение, което призовава трагични викове и стенания, но не крием напълно и студените душевни тръпки, според кодовете на съвременната комуникация, поставени под знака на цензурата, типичен за „замръзналите води на егоистичното изчисление“, както каза поет. Този поглед е симптом на меланхолия, на този неосъществен стремеж, на тази мечта, която носим в себе си, без да я изоставяме или осъзнаваме. Персонажът или актрисата изпраща „през сълзи“ в друг свят, който тя носи в себе си и не мисля да я жертвам завинаги. Това е последният момент, последната съпротива преди капитулацията, от която ние, хората в залата, се страхуваме и която изпитваме. „Меланхоликът не понася траура по проекта, който си е поставил, и фокусира цялата си енергия върху спомени, способни да го накарат да живее“ (Мари-Клод Ламбот, Esthétique de la mélancolie, Aubier, Париж, 1999, стр. 89).
И как да не завършим с фразата на Грюбер, която избрах за заглавие на книгата, която му посветих: „... театърът трябва да премине през сълзи“ („faut il faut que le théâtre pass à travers les larmes“ “, Éditions du Regard, Париж, 1993, стр. 8). Не да произвежда сълзи, а да прекрачи прага на сълзите, да ни пренесе в приключение, в което няма да забравим страданията, а, напротив, ще ги споделим с другите, благодарение на „мълчаливия диалог на сълзите“. И тогава от сцената, както от залата, ще погледнем на света „през сълзи“ и ще се насладим на несигурностите, които те пораждат.
P.S. Приятел, Андрей Шербан, ми казва, че в англоговорящия свят има обща алтернатива: „кой трябва да плаче, актьорът или зрителят?“. Когато погледът се появи „през сълзи“, бих казал, че нито едното, нито другото, но че от двете страни на рампата всички са готови да го направят. Те са на ръба на сълзите! Роса, която блести, без да залива очите.
Френски превод от
Mirella Patureau